y nada mas

Photo by Hayley Anderson




ЗА ЛЮБОВТА
Силвио Родригес


Сега всъщност никой не ме слуша,
но аз искам да изпея песен за моята любов.
Тъй като не съм бил за дълго влюбен,
никой няма да помисли, че за себе си говоря,
когато кажа нещо за прегръдката,
за разделите и целувките.
Възможно е даже целувката за която става дума,
да е целувка с моята китара.

Лицата са като сезони,
отминават пълни с жълти страници,
като горещи слънца, като прегърнати ветрове.
Никой сезоните не притежава.

Всички се гушат под топлата им кожа.
Жегата и вятърът играят вън,
истината и лъжата играят вън,
небесните проекти, търпението на времето,
сянката, която мислиш, че е светлина,
но както зората, така и кръстът остават вън.
Въздухът който се диша и който не се диша,
само той остава.

Ето ме тук, пак така говоря,
за толкова посоки, за хиляда тъмнини,
които са ни послужили да започнем да прегръщаме,
за места, където са се търкаляли толкова тела,
празни и равни.

Защо да описвам косата на любовта,
та косата на любовта сменя формата си.

Защо да произнасям празните щрихи,
с които понякога откривам объркването.
Не казвам, не говоря.

Аз не описвам усмивката на любовта,
защото случайно ще кажа, че усмивката изгрява
в добрата сянка на безлюдна улица,
че има едно слънце потънало в нейните ужасни устни
и че моите очи са ръце във тъмнината,
но не:
очи са, въпреки всичко,
очи са моите очи.

Моята любов я има и не се реши,
нито се смее, нито гледа.
Любов е само.
Само любов.